Екипността в работата се приема като полезно човешко качество и функция на колектива. Така е. Но….забелязали ли сте, че тогава когато към вас се присъединят още 2-ма, 3-ма, 5-ма колеги губите част от набраната инерция в амбицията да свършите работата. Някак човек забавя темпото, разчитайки че другият ще го компенсира. Нищо подобно. Вложените групови усилия никога не се равняват на сбора от вложените индивидуални усилия, въпреки че групата има по-добър КПД. Да не говорим, че негативната нагласа на един спрямо поставената задача неминуемо повлиява нагласите на останалите. С позитивната нагласа на един към труда нещата не се получават така за групата.
И ето ти веднага ново предизвикателсто за психолозитe, които побързаха да “изфабрикуват” дори термин за това явление. “Социалният мързел” общо взето описва неправилното разпределение на силите при работата в екип, независимо дали добавянето на повече хора се отнася за дългосрочен проект или за краткосрочна работа. Науката дори отиде по-далеч, именувайки този резултат като ефектът на Рингелман. Макс Рингелман, професор по агрикултурно инженерство, първи прави опит да определи количествено защо умножаването на броя на хората, изпълняващи една задача, не изглежда да прави задачата пет пъти по-постижима. Той извършва прост експеримент – група от хора дърпат въже, на което е прикрепен силомер. Първият път те дърпат поотделно, след което – заедно. Трима души използват единичната човешка сила 2 пъти и половина, докато 8 души – едва 4 пъти. Тоест колкото повече хора дърпат въжето, толкова по-малко е индивидуалното усилие.
